Честита пролет!

 

21 март. Международният ден на хората със синдром на Даун

 

Какво е синдром на Даун?

Синдромът на Даун е хромозомна (свързана с ДНК) болест, при която атипично клетъчно делене води до наличие на допълнителна хромозома 21 в някои или във всички клетки на човека. Хромозомите са силно навити нишки генетичен материал, които съдържат цялата ти ДНК. Хромозомите ти предоставят инструкциите как тялото ти ще се развие преди да се родиш и как ще функционира, докато растеш. Обикновено бебетата се раждат с 23 двойки хромозоми (общо 46 хромозоми). Половината от хромозомите ти идват от майката и половината идват от бащата. Чрез процес, наречен мейоза, всеки от родителите ти създава полова клетка (сперматозоид или яйцеклетка), която съдържа половината от хромозомите им. Когато сперматозоидът и яйцеклетката се комбинират, те създават нова оплодена клетка – зигота, която съдържа 46 хромозоми. Тази клетка после започва да прави нови копия на себе си чрез процес, наречен митоза, като всяка нова клетка има 46 хромозоми. 

 Какво се случва при синдрома на Даун?

По време и на митоза, и на мейоза има фаза, през която всяка хромозомна двойка се разделя, така че всяка нова клетка може да получи по едно копие от всяка хромозома. Но понякога по време на този процес една двойка хромозоми не се разделя по равно, което води до това, че една от новите клетки има допълнителна хромозомна част. Това се нарича неправилно разделяне. При синдром на Даун различни видове неравно разделяне на хромозоми води до това, че човекът има допълнително копие (или частично копие) на хромозома 21.

Поради липса на разбиране за причината на синдрома на Даун не е ясно точно как да се предотврати за огромно съжаление.

Децата със синдром на Даун са уникални в своята същност. Както всички други деца и те се радват на Дядо Коледа, на подаръци, любвеобвилни са, съчувстващи, привързани към семейството. Радват се, когато са приети от други деца и са толерантни, когато са приучени да общуват в социална среда. Това е състояние за цял живот, което изисква много търпение, любов и постоянство! Да ги  прегърнем не само в днешния ден, а всеки път, когато в нас почувстваме безсилие, че може да се справим, защото любовта лекува всичко! 

Каня ви в моята професионална страница и в следващите дни, когато ще споделя мои добри практики при работа с деца със синдром на Даун!

Как да четете книжки на малкото дете?

 

Причини за възникване на тревожности и преодоляването им

Здравейте! 

Днес искам да споделя важни неща за тревожността, която съпътства всеки от нас. Децата не са изключение, разбира се. Сама по себе си тревожността е форма на стрес. Може да се прояви по много различни начини – физически, емоционално и по начина, по който хората виждат света около себе си. Тревожността е свързана основно с притеснение относно това какво би могло да се случи – тревога за нещата, които не вървят добре или усещане, че сме изправени пред някакъв вид опасност. Всеки го е преживявал, а после преодолявал със свои механизми, за да се съхрани. Тревожността е естествена човешка реакция и изпълнява важна биологична функция: тя е „алармена система“, която се активира, когато усетим опасност или заплаха. Когато тялото и ума реагират, можем да почувстваме замаяност, сърцебиене, трудност при дишане, изпотени или треперещи ръце и крака. Тези усещания се причиняват от приток на адреналин и други стресови хормони, които подготвят тялото да се измъкне бързо или да избяга от опасността. Тези усещания могат да варират от слабо чувство на неспокойствие до пълна паника (или нещо по средата), в зависимост от самия човек и от ситуацията. Нормално е непознати или трудни ситуации да предизвикат чувство на тревожност или нервност при хора от всички възрасти. Може да изпитаме такова усещане, когато, например предстои важна презентация на работното място или когато животът стане прекалено забързан и т.н. Децата също могат да изпитат това усещане в подобни ситуации, например, когато са изправени пред важен тест в училище или когато сменят училища. Такива преживявания могат да предизвикат нормална тревожност, защото ни карат да се фокусираме върху въпроса „какво ?, ако ?“: „Какво, ако не успея да се справя?“, „Какво, ако нещата не тръгнат по план?“. Нормално е да има някаква степен на тревожност, която дори може да действа мотивиращо, защото ни помага да бъдем нащрек, фокусирани и готови да дадем най-доброто от себе си. Но тревожността, която е твърде силна или която се появява прекалено често може да стане непреодолима и да започне да пречи на възможността ни да се справяме с ежедневието, а в тежки случаи – и да взима контрол над хубавите и забавните моменти от живота. Наскоро баба на момченце, което сега е в първи клас ми сподели, че всяка сутрин преди училище той повръща. После плаче неутешимо, после спира да говори и през целия ден в училище е тих, мълчалив и изплашен. Тя определи това като каприз и презадоволяване с вещи към детето от страна на родителите му, които са много заети хора. Всъщност, какво се случва? Детето е тревожно и " КРЕЩИ" за помощ! Какво да направите ли? Потърсете специалист, ако не може да се справите сами. Това не е каприз, това е силно емоционално състояние, което със сигурност ще доведе до следващи по-сериозни, за които ще се наложи на цялото семейство да премине през много трудности. Най-големи ще бъдат за детето.

На кратко ще посоча разтройствата, които могат да засегнат децата.

- Общо тревожно разтройство - мисълта е винаги, че може да се случи най-лошото

-Обсесивно-компулсивно разтройство - прекалено поглъщащи мисли, повтарящи се действия, с цел да настъпи успокоение.

-Фобии - силни страхове или специфични ситуации /зъболекар, отиване при близки на гости и т.н/

-Социална тревожност - кара някои деца да не могат да говорят/дори дума/ пред публика, съученици/ . В никакъв случай не мислете, че това е онова банално притеснение!

-Паник атаки - тези епизоди на тревожност мога да се появят без никаква определена причина. По време на паник атака, детето обикновено има внезапни и силни физически симптоми, които могат да включват сърцебиене, недостиг на въздух, замаяност, изтръпване или усещане за изтръпване. /това не се различава много от състоянията при възрастните/

-Посттравматичен стрес - ще го разпознаете като страх, кошмарни сънища, избягване на травматични събития, които са причинили стрес./сбиване в училищния двор, напимер! Детето с посттравматичен стрес ще избяга от мястото, ще се страхува и в дома си, ще спи неспоконо...

Очаквайте още интересни факти по темата, както и практически съвети. Ще се радвам на мнения и връзка с мен! 

Благодаря, че бяхте с мен и моята страница! До скоро! :)

Добри практики с родители за преодоляване на предразсъдъци и стереотипи

 

Винаги съм си мислила, а вече и многократно доказвала, че и за хубавото и за не толкова хубавото в живота на децата са отговорни /виновни родителите. Ще се радвам на мнения, тъй като темата е многопластова и бих казала, безкрайна. Родителите са все по-неподготвени, за да бъдат родители, децата са все по-нетърпеливи, докато постигнат целите си.  

Цитираните практики за работа с родителските общности в тази статия са свързани с преодоляване на взаимните негативни предразсъдъци и стереотипи и са създадени и приложени на база проведени индивидуални срещи и множество разговори с родителите, които отглеждат деца с увреждания. Ето, защо в своята същност те не могат да бъдат обединени в една.

В хода на структурирането им взех  под внимание нагласите на семействата да участват в образователния процес на детето, степента на отговорност за неговото развитие, до колко успяват да осъществят комуникация с него, склонни ли са родителите да участват активно за социализацията на „спецалното си дете“. На база това условно бяха обособени няколко профила родители, а именно такива, които са:

- пасивни/апатични;

- приемат проблема;

- отричат проблема;

- адаптиращи към ситуациите;

- готови да се обучават;

- активни/инициативни;

Всичко това, наложи в процеса на приобщаващото образование и взаимодействието със семействата да се изберат и приложат гъвкави подходи с различните групи родители. Нашето убеждение е, че родителят се нуждае от реална помощ, от приучаване към конкретно действие за общуване с детето, а не от съчувствие. Практиките обхващат периода на пандемичната обстановка в България, заради разпространяващият се вирус „КОВИД-19“ и периода, в който децата от ОРЕС среда бяха върнати в класните стаи. Те са изградени на база реални очаквания от страна на родителя за постиженията на детето, идентифициране на приоритети, приучаване на родителя към работа с него в домашна среда и постигане на лично удовлетворение от осъщественото общуване. Искам да уточня, че и след този труден за всички ни период практиките са приложими и резултатни.

        Аспектите на взаимодействие, които се оказаха работещи и лесно приложими в процеса на работата с родителите и семействата се свеждат до прякото им участие в образователния процес, включително и под форма на регулярно присъствие в класната стая. Идеята е, по този начин родителите да се приучат към реална дидактична работа с детето в къщи. Залага се на положителните емоции, чувства, мисли, избягване на критични забележки, поощрение и подкрепящо поведение. Насърчаване към общуване с други семейства, които отглеждат деца с увреждания /споделянето винаги помага/,водене на дневник с важни контакти, съвети, с цел опора в трудни моменти, когато детето е извън училище, описване на собствените емоции от контакта с детето. По този начин у родителя се затвърждава убеждението, че може да се справи успешно с детето си в домашна среда. Така удовлетворението от общуване между родител-дете, става лесно постижимо. Практически добре приложим подход при взаимодействието с родителите е обменът на информация за поведението и постиженията на детето в групата. Това става възможно с предоставяне на доказателства за повишаване на неговата креативност при рисуване, сглобяване на пъзел, усвояване на навици за самообслужване: събуване на обувки, разкопчаване ципа на якето, ползване на хигиенни средства, участие в тематични празници в групата с определена роля, която най-често е герой от приказка и други. Всичко това стимулира семействата и мотивира към осъществяване на по-близка връзка със „специалните си“ деца. Така, родителите по-лесно се приобщават в света на детето си и като резултат се оказва успешното партниране между дете-родител и подобряване на социализацията и на двете страни. Чувството за несигурност у родителя по този начин постепенно се стопява и той по-скоро е склонен да споделя, отколкото да премълчава и да се чувства неразбран. Това най-често се забелязва при общуване с други родители от групата или извън нея. Споделяне, създаване на приятелства и подобряване на самочувствието, повишаване на самооценката са положителните и трайни последствия. Поради спецификата на учениците изпробвах, а по-късно установих добри резултати от приложение на практика в подобряването на връзката родител-дете и с помощта на видео материали с учебно съдържание. Те включват забавни образователни задачи по математика, изобразително изкуство, приказки – драматизации, които са реализирани в класната стая, позната на ученика. Декорът е предоставен за изготвяне в домашни условия и върнат, като обратна връзка за работата по време на дистанционното обучение. Видеата се предоставят на родителите за ползване. Като участници в образователния процес, те преценяват времето, в което детето е в най-добра кондиция за работа. Децата участват активно в учебната дейност, като усвояват нови знания, докато играят и се забавляват. Когнитивните процеси стават по-добри. Родителите преоткриват за себе си непознати хоризонти за общуване с детето си, опознават го по-добре, а с това се подобрява взаимовръзката между двете страни. От индивидуални разговори с родителите отглеждащи деца със СОП става ясно, че с този тип практика се постига по-добро овладяване и на емоционалната експресивност у детето в домашна среда. Родителите са осъществили по-лесен контакт с детето и по този начин са преоткрили непознати за тях черти от характера му. Сред тях: толерантност, емпатия, забелязали са проява на креативност, формирали са се новизнания, неподозирани до този момент. Цитираната практика за работа с родителските общности би могла да се приложи успешно и при семейства, в които се забелязва отчуждение и прекъсната връзка родител-дете, поради различни обстоятелства. С успешното приложение на практиката се скъсява дистанцията между двете страни, която често е и причина за настъпване на отчуждение. Практиката би могла да е успешно приложима и при родители отглеждащи сами децата си. По този начин двете страни ще се опознават, а това е предпоставка за по-лесно и по-пълноценно общуване между тях. Воденето на дневник от страна на родителя е добра практика за повишаване на мотивацията му за общуване с детето. В него той описва какви са били трудностите, как ги е преодолял, каква е била емоционалната му ангажираност в конкретен момент. Възможни затруднения биха се получили при опити, практиката да се приложи при семейства с нисък родителски капацитет, липса на ценностна ориентация и изпаднали в различни зависимости родители – алкохол, опиати. Тук резултатите са постижими с образователни беседи, в които да се включат тематични филми със съдържание близко до реалния им живот или дискусия по казуси, в които те могат да се припознаят и сами да потърсят помощ и подкрепа. Като добър пример в тази посока ще цитирам практика с етнически групи, които в семействата си отглеждат повече от три деца, от които поне едно е с умствено изоставане или двигателно увреждане. С малки изключения, тезисемейства са неграмотни, с ниска езикова култура, липса на битови и хигиенни навици, ниска полова култура. След ежедневен контакт с тях, изслушване, оказване на морална подкрепа, помощ при взаимодействието им с институциите, помощ при организиране на деня и очертаване на приоритетите им, тази група родители промениха значително нагласите си за отглеждане на „специалното дете“. Посещенията в кабинета на логопеда, кинезитерапевта, психолога станаха по-чести, присъствието на децата в училище значително по-редовно. Приучиха се на правила. При отсъствие на детето от училище позвъняваха по телефон на учителя/ако нямат минути в картата си, което се случва често, намираха телефон от близък/, за да предупредят и посочат причина. Предоставяха медицински документ за удостоверяване на здравословен проблем на детето, станал причина за направените отсъствия в училище. Със съдействието на здравен медиатор, който принадлежи към етническата общност, на място в дома на родителя се правят посещения, с цел установяване на моментните потребности на родителя и детето. По този начин семейството разбира, че не е само и по-лесно гласува доверие. Знае, че носи отговорност за изпълняване на родителските задължения. Като друг положителен резултат е готовността на родителите да се включат в практическите задачи от учебния процес със своите деца, не като наблюдатели, а като участници. Тук мога да посоча примери с изработване на тематични табла за празници от календара /мартеници за 1 март, картички за Коледа и други/, оказване на помощ при подреждане на учебното работно място на детето и други дейности, които са свързани с учебния процес. По този начин родителя се вижда в непозната до този момент роля, а това му носи удовлетворение. Цитираната практика успешно би могла да се приложи в масовите училища и детски градини, където връзката между родител и дете не винаги е устойчива. Родителят разбира, че не е сам и осъзнава, че споделянето дава възможности за нови приятелства, за излизане от рамката, в която сам се е поставил, без значениедали отглежда и възпитава дете с увреждане или в норма.

         Цитираните до тук практики могат да са отправна точка за намиране на нови възможности за социална интеграция на децата и родителите. Детската площадка реално може да стане по-гостоприемна и за детето с увреждания, защото родителят е открил нови възможности в личността му и е готов да му помогне и да го приобщи към външния свят. Детето от своя страна усеща, че е обичано, че околните го приемат и споделят времето си с него, даряват му любов и са склонни да го разбират. Усеща тяхната готовност да го подкрепят. Родителят разбира, че да оглежда и възпитава „специално дете“ не е плашещо. Разбрал е, че всеки ден е преоткриване на нов свят, непознат и за двете страни, а това му носи прилив на енергия. Готов е за промяна на стереотипите, установени с годините и това го прави по-уверен и готов да търси положителната промяна за себе си. Всичко това води до повишава мотивацията и на преподавателя да търси модели за ефективна работа в процеса на взаимодействие с родителите и децата, да създава, да прилага и анализира различни подходи за постигане на резултати. Тази готовност за взаимодействие би била от полза за всички страни –деца, родители, учители, общества.

Всички права по тази статия са запазени. Забранено е копирането, перифразирането, цитирането без съгласие на автора.

Не спирайте да показвате любов

 

Контролираната свобода и възпитанието

 

Здравейте! :)

Днес имах интересни срещи с деца и родители и у мен възникна въпрос, защо между поколенията се появява, ще го нарека „пукнатина“ в отношенията. Сигурно си мислите, че това е естествено и какво толкова трябва да му мислим! Да, има истина и в това, но да разгърна въпроса по-широко. Родителят като човек с отговорност към децата си, познания за живота, добри и лоши лични практики във взаимоотношения и обучение знае повече за възможните препятствия по пътя към целта. Често пъти децата протестират срещу това и се стига до кабинета на психолога, където отчаяната майка или баща споделя, че вече не може да разговаря със сина или дъщерята. Къде се крие проблема? Мисля, че в неосъзнатото ограничаване на свободата и на едната и на другата страна /родител-дете/. В какво всъщност се изразява свободата? Когато бях студентка втори курс в един от изпитите ми по педагогика имаше включен въпрос за метода на Мария Монтесори за възпитание, оглеждане и обучение на деца. Разбира се това беше времето преди демократичните промени и темата беше разгледана твърде конспективно и не се впечатлих особено от този различен, непознат ни метод на общуване с децата. Сега, обаче, когато в практиката ми се срещам с различни по темперамент деца, както и родители се върнах към темата Монтесори. И, знаете ли, открих толкова прости, работещи идеи…! Та, в какво се изразява свободата в Монтесори метод? До какво води свободния избор? Как това развива волята? Необходимо ли е поставянето на определени граници и защо? Тези, от вас, които четат статията може би знаят, че основата на Монтесори педагогиката е свободата. Много родители се плашат когато чуят думата „свобода”, за тях това означава хаос и безредици, но под свобода на избора, Мария Монтесори има предвид т.нар. „контролирана свобода на избор”, да дадем повече от една възможност на детето, да проявим търпение и разбиране към неговите интереси, да променяме и развиваме средата, съобразно промените и развитието на интересите на детето. Част от Монтесори философията е т.нар.”подкрепяща” среда. Организирайте по такъв начин средата, че детето да има възможност да прави избор с какво да играе, да се самообслужва, да се включва в ежедневните дейности в дома. Наблюдавайте го, вместо да се втурвате да свършите всичко, за да го „предпазите” да не се „изцапа” или да не „азсипе” нещо или да не си обуе наопаки чорапите /какъв ужас, хаха, може би се изсмяла и самата Мария Монтесори. В своята философия тя разглежда свободата като защита правата на детето на индивидуалност, за приемане на самостоятелно решение. Всяко дете се възприема като личност, имащо право на собствено мнение. Освен това, свободата е необходима за оформянето на съзнателно послушание, което се избира доброволно, а не се налага. Което води до следния извод – свободата тренира волята на детето.

Силната воля и самоконтролът дават възможност да се говори за свободата, като високо чувство на отговорност към себе си, другите и групата като цяло. Всяко човешко същество притежава в себе си естествената нужда да се развива и самоусъвършенства. Монтесори изгражда цялостна научно-базирана образователна система, отговаряща на тази нужда. Основава се на убеждението, че в рамките на човешкото същество има огромен неизползван потенциал, който при подходяща среда и различен образователен подход от страна на учителя, може да се изрази напълно. Така подпомага личността да развие максимално потенциала си. Децата, на които е била дадена правилна подкрепа по време на тези формиращи години, израстват като самостоятелни, мотивирани и любопитни за знания личности, които могат да мислят критично и креативно. На децата се дава свобода да се развиват в съответствие с тяхното собствено уникално темпо и в резултат са в състояние да достигнат всеки етап на развитие както и когато са готови. Активно участващи в собственото си развитие, те израстват уверени, социално будни, съпричастни възрастни, които биват допринасящи членове на обществото. Монтесори съветва не да се учи детето, а да се съхранява неговата природна мотивация за усвояване на заобикалящият го свят, говорейки за това, че най-големият успех на педагога се състои в умението му да разбуди паметта на душата и да помогне за припомнянето на знанията и задачите, които детето вече е донесло със себе си при раждането, както и да поддържа неговия стремеж да бъде самостоятелен и отговорен ученик до края на живота си. Тя се замисля върху това как може да се опознае детето, ако то автоматично изпълнява само нещата, които предписва преподавателят. В такива условия децата нямат възможност да се изявят и затова е невъзможно да се опознае истинската природа на успешното им обучение. Монтесори вярва във вътрешната мъдрост на детето, че то е особено същество, способно да обогати възрастния, да го направи по-добър, възрастният да се поучи от него. Да помислим върху това! 

Благодаря, че отделихте от времето си да посетите моя блог! Ще се радвам на коментарите ви, както и на това да прочетете и следващите ми статии. 

Да се запознаем!

 

Аз съм Снежана Любенова Шумпалова и съм логопед и детски психолог. Практикувам в Благоевград в областта на:

-                 Нарушения в звукопроизношението

-                 Заекване

-                 Общо недоразвитие на речта

-                 Затруднения при писане и четене

-                 Неувереност

-                 Неустойчиво внимание

-                 Тревожност

-                 Депресии

-             Трудности в общуването

-                Семейни и училищни конфликти

-                Прояви и състояния на аутизъм

-                Хиперактивност

-             Поведенчески проблеми при деца и подрастващи .

Работя с деца от различни възрасти, консултирам и родители. В практическата си дейност подхождам индивидуално към всеки в зависимост от емоционалното му състояние към момента, мотивацията, готовността му да коригира езиково-говорното нарушение, емоционално поведение. 

Завършила съм Югозападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград през 1993 година. Имам образователно-квалификационна степен „Магистър“ със специалност „ Специална педагогика“ и квалификация “Логопед и учител 1-4 клас и логопедическа детска градина“. През 2022 г. придобих професионално-педагогическа специализация „Детско -юношеска и училищна психология“ в Тракийски университет , гр. Стара Загора. Имам многократни участия в научни форуми в областта на приобщаващото образование и работата с родителите. Участвам ежегодно в обучения и семинари, свързани с надграждане и придобиване на нови знания и умения в областта на психологията. Автор съм на доклади и статии в областта на приобщаващото образование. Член съм на Националното сдружение на центровете за специална образователна подкрепа.

     Към момента развивам самостоятелна практика в гр. Благоевград.

Един случай от моята практика

 

Здравейте, и добре дошли в моят блог! 

Аз съм Снежана Шумпалова и съм логопед и детски психолог. Работя с деца и подрастващи със специални образователни потребности и тези, които имат езиково-говорни проблеми. Обичам работата си. Може би и за това не се изморявам, след дълъг и разнообразен ден и цветни срещи с различни хора, деца, родители, техните семейства. Прекрасно е да знам, че денят ми е пълен с неизвестности и до вечерта кой знае още колко ще науча за себе си и хората. Повярвайте ми, това поддържа духа жив и води до разплитане на лични казуси, с които се сблъсквам в професионален и личен план. Често казвам, че Бог има план за всеки, само трябва търпение, смирение и любов!

Днес искам да ви въведа в един случай от моята практика. Той е свързан с момче, което има тежка съдба. Расте в много бедно семейство с други шест деца. Родителите не са грижовни. В семейството на детето  основно се говори на ромски и отчасти на турски език. Детето е ученик в 1 клас. Посещава специална паралелка за обучение на деца със СОП, тъй като е с ДЦП и псевдобулбарна дизартрия. Не ходи, трудно говори, /вече /разбира добре български език, чувствителен, мил и нежен в общуването си с мен и останалите деца. Идването в училище е първи опит да излезе от дома си и усещането му за несигурност е ясно изразено. Погледът е наведен към пода, не разбира български език добре и е притеснен. Първите дни в клас за детето са мъчителни. Бързо се разстройва и иска да се прибере в къщи. Потиснат е. Това продължава с дни. Има любима шапка, която щом влезе в клас бърза да си я прибере в джоба на якето. Шапката, обаче е твърде голяма, за да се събере и той я поставя върху стола, а след това сяда върху нея. Често проверява дали шапката е там и я докосва с ръка. Това го успокоява. Детето не познава цветовете. След урок по изобразително изкуство и работа с топли цветове най-лесно запомня червения цвят. След първата проверка и правилно определяне мястото на червения цвят му залепих върху блузката усмихнато човече. Казах му: „браво“, „доволна съм, виждаш ли, справяш се! Искам да си смел и сигурен. Аз съм до теб и винаги ще ти помагам.“ Позволих си да го погаля по главичката, а той докосна с буза дланта ми. Изразът върху лицето на детето се промени. За първи път след приключване на учебните часове ми помаха с ръка и се усмихна.

В следващите дни детето с радост сядаше на чина и взимаше в ръка червения цвят от пластелина. Очакваше да получи поощрение за знанията си. След като го чуеше ставаше активен в учебните занимания.  Доверието към мен и другите деца нарасна. Шапката остана важна за него, но вече прилежно я оставяше върху чина и бързо я забравяше увлечен в учебната дейност. За Коледа научи първото си стихотворение. Въпреки, че заболяването му и неблагоприятната езиково-говорна среда да не му позволяваше да говори ясно и разбираемо смело пред Дядо Коледа и гостите на тържеството каза стихотворението. Стоях до него и му държах ръката, а той не откъсваше поглед от мен и очакваше одобрение.  Всички деца и гости му ръкопляскаха, Дядо Коледа също. Пред всички го похвали, че е учил и му даде подарък. След приключване на събитието казах на децата, че вече са ваканция и това означава, че няколко дни няма да идват в училище. Той се разплака и едва разбираемо ми каза, че иска утре да дойде пак, не иска „това, ваканция“ . Скъса ми сърцето! Но в тази бликаща от душата му емоция видях, че е пораснал и може да взима решения за себе си, какво иска да му се случва и какво не.

Защо ви разказвам тази история? Защото вярвам, социалната среда оформя и може да променя човешкото поведение, както в положителна посока, така и в отрицателна. В случая става въпрос за малко дете, което расте в етническа и рискова семейна среда. Липсват отговорности на родителите за правилното отглеждане на детето,  липсва усещане за семейство,  условия за развитие на елементарни битови навици,  модели на поведение, които да развият в позитивна посока детската личност.

 Момчето е на 7 години. Според възрастовата периодизация това е групата на НУВ. До този период децата усвояват език, с който комуникират, социално поведение, с което заявяват потребностите си, желанията за общуване и себеизразяване, изграждат приятелства, развиват въображение, в много случаи дори са демонстративни в поведението си със свои връстници. Случаят с това дете, показва изоставане във всички от изброените посоки и липса на характерните за възрастта знания и опит. Причината е неблагоприятната семейна среда, в която то расте.

При постъпване в училище детето е с ясно изразени първоначални инстинкти за самосъхранение. Страх от непознатите хора, с които се среща, готов е да защити територията си, лични предмети, с които се отъждествява /случаят с шапката/, желание да избяга и да се върне в средата си, където се чувства безопасно според него, спрямо новата обстановка, в която попада. Поведението с шапката /старателно я поставя на стола и сяда върху нея, като периодично проверява дали е там и я докосва/ е възможно да е показател за това, че често вещите му са използвани и от другите деца в семейството, а това го кара да се чувства недоволен. По-късно, когато шапката вече спокойно е поставена върху чина и почти забравена, говори за проява на доверие в новата среда и намиране на интересни, непознати до този момент предмети /учебни материали, които са само за него и чувството за безпокойство изчезва/ . Сигурността и усещането за липса на рискове идват и от  нежната енергия, която детето усеща по време на час. Тихият глас, усмивката, насърчението да пробва нови, непознати за него дейности и вещи , без да го препупреждава да не ги повреди, милването по главата е внимателно. Гласувано му е доверие, липсват бариери. Усещане, чуждо за детето до този момент. Твърде възможно е да прави разграничение от друг тип усещания в средата, в която расте, например, шамар по главата или други грубости, забрани, наказания, с които най-вероятно се сблъсква в семейната си среда.

Този случай е и показател за застой на преходите между различните етапи от развитието на личността. Младенческа възраст, вероятно преминала в липса на каквито и да е контакти с майката и бащата, за да развият емоционалните възприятия на детето. Ранно детство, предучилищна възраст, време, в което се правят първи стъпки в усвояване на език, социално общуване, приобщаване към различни среди на възрастни и деца, заучаване на правила, наблюдаване на модели на поведение, възприемането им. Време, през което децата усвояват основите на социалното общуване. И, сега попадайки в различна среда, благоприятна за развитието на момчето този „застой“ постепенно се „отмива“ метафорично казано с възможността за компенсиране на изпуснатото през годините.  Тук имам предвид възможност за опознаване на света, физическо и емоционално докосване до друг тип среда, в която получава доверие, насърчаване за инициативност, поощрение за проявено трудолюбие / усмихнатото човече, което получава като награда за добра работа залепено върху блузката/, продуктивност /взимайки моделелина в ръка иска да покаже, че  е натрупал знания и опит, развити са самостоятелност и доверие/. Дори, не липсва интимност, която без притеснение показва, когато е погален по главата/ бегъл все още плах опит да докосне с буза дланта ми/. От всичко това бих казала, че през относително къси интервали от време 7 годишното дете прави големи промени в своето психологическо развитие на своята личност. Тук ще отбележа преодоляване страха да говори поради недостатъчно развита лексика от българския език и тежкото заболяване, което съпътства живота му – ДЦП с псевдобулбарна дизартрия. При този вид заболяване подвижността на артикулаторните органи са тромави, вяли, гласът е тих, думите неясни, почти неразбираеми, физическото придвижване изисква усилия и съсредоточеност, необходими са помощни средства.

 Развити са воля, упоритост, трудолюбие, дори стремеж за себеизява. Тези  качества успяват да развият сравнително добре паметовите функции /научил е стихотворение/. Първоначалната базална тревога постепенно изчезва. Той вече не се усеща самотен и безпомощен. Напротив, стреми се към общуване / не иска ваканция/. Първоначалната ориентация към отделеност, имам предвид предпазването от увлечения, повърхностните отношения, към които се е приспособил в средата си все по-рядко се забелязват.

Този случай е още едно доказателство, за което многократно е цитирано от авторите в научната литература-средата формира личността на човека. Ако, това 7 годишно дете продължи да посещава училище и получава насърчаване, възможности да разгърне творческия си и емоционален потенциал, да развие по-добри комуникативни възможности, в последващите години ще развие индивидуални качества, които ще му помогнат по-лесно да преминава през предизвикателствата в живота си. Това е и целта, която училищната среда трябва да си постави пред детето. Заради страданието си той ще се нуждае от постоянна грижа и подкрепа, за да надгражда своята личност. Жизнено важно за това, обаче е смяна на средата, в която расте. Тук роля трябва да изиграят социалните служби. Правилното и навременно взаимодействие с тях ще помогнат момчето да постигне по-добри шансове да се справи с всичко. През целия си живот това момче ще има нужда и от психологическа подкрепа. Тя е добре да бъде насочена към преодоляване на вътрешните бариери. Навременната намеса на психолога ще помогне за  развитие на когнитивните процеси.    Всичко това ще повиши самочувствието му и качеството му на живот.

Не спирайте да четете и следващите ми статии, които са цитати от моята практика на логопед и детски психолог.

Честит професионален празник, логопеди!