Да бъдеш родител на тийнейджър: да поставяш граници, без да губиш близостта

 

          Здравейте! След лятото и паузата, която направих в моята блог страница съм радостна да ви кажа, че вече съм тук и ще продължа да публикувам добри практики, които се надявам да бъдат в полза за вас и децата. Избрах да говоря за юношеството, онзи променящ се период, в който на всички е трудно да се разберат, да общуват спокойно и без някой да пострада емоционално или физически. Искам да кажа, че юношеството не е непременно отдалечаване от родителя. То е процес на постепенно отделяне, в който младият човек се учи да бъде себе си, без все още да разполага с всички умения, необходими за самостоятелния живот. И точно тук започва едно от най-трудните изпитания за родителя — да остане опора, без да се превръща в надзирател; да поставя граници, без да прекъсва връзката; да дава свобода, без да се отказва от отговорността си. Защо границите са толкова важни през юношеството? Тийнейджърът има нарастваща потребност от самостоятелност, лично пространство и право на собствено мнение. Той изпробва границите, оспорва авторитети и понякога взема решения, които изглеждат необмислени или рисковани. Това не означава, че вече няма нужда от родителя. Напротив — зад стремежа към независимост често продължава да стои потребността от сигурност, приемане и подкрепа. Границите дават структура. Те помагат на младия човек да разбира кое е допустимо, какви са последствията от действията му и къде започва отговорността му към другите. 

Как да съчетаваме правилата с доверието, свободата и емоционалната подкрепа? 

Идва момент, в който детето, което доскоро е търсило ръката ни, започва да затваря вратата след себе си. Въпросите ни го дразнят, съветите ни му изглеждат излишни, а правилата, които някога е приемало без особени възражения, се превръщат в повод за спор.

„Не ме контролирай!“

„Ти нищо не разбираш!“

„Остави ме на мира!“

За много родители тези думи звучат като отхвърляне. Понякога предизвикват гняв, друг път — тревога, безсилие или тъга. Родителят започва да се пита къде е сгрешил, защо детето му се отдалечава и как да възстанови близостта, без да губи авторитета си. Но може би е важно да погледнем на този период по друг начин. Важно е обаче да правим разлика между граница и контрол. Контролът се стреми да управлява поведението чрез натиск, страх или заплахи. Здравословната граница определя кое е приемливо, обяснява защо и оставя пространство за разговор, избор и поемане на отговорност. Например: Вместо: „Ще правиш каквото ти казвам, защото аз съм родителят!“ Можем да кажем: „Разбирам, че искаш да останеш по-дълго с приятелите си. За мен е важно да знам, че си в безопасност. Нека обсъдим час, който е приемлив и за двама ни.“

Във втория случай родителят не се отказва от позицията си. Той просто показва, че авторитетът може да бъде съчетан с уважение. Как да поставяме граници, без да нараняваме връзката?

1. Разграничавайте поведението от личността ?

Когато тийнейджърът наруши правило, излъже или реагира грубо, е лесно да определим цялостно поведението му с думи като „безотговорен“, „невъзпитан“ или „неблагодарен“. Подобни определения не учат на отговорност. Те могат да засилят срама, защитната реакция и усещането, че не е приет. Вместо да казваме: „Ти си ужасно безотговорен!“, можем да кажем: „Притеснявам се, когато не спазваш уговорката ни и не ми съобщаваш къде си. Очаквам да намерим начин това да не се повтаря.“ Така поставяме граница пред конкретното поведение, без да поставяме под съмнение стойността на детето.

2. Слушайте, преди да давате съвети.

Понякога тийнейджърът не търси решение. Той търси място, в което да бъде чут, без веднага да бъде поправян, поучаван или сравняван с другите. Когато споделя проблем, опитайте да не започвате с „Аз нали ти казах“ или „На твоите години…“. Вместо това попитайте: „Искаш ли да те изслушам, или искаш да помислим заедно какво можеш да направиш?“ Този въпрос изглежда прост, но показва уважение към неговата гледна точка. Той дава възможност на младия човек да участва активно в решаването на собствените си трудности. Да слушаме не означава непременно да се съгласяваме. Означава да се опитаме да разберем, преди да отсъдим.

3. Бъдете последователни, а не безпогрешни.

Днес забраняваме нещо, утре го разрешаваме от чувство за вина. В един момент реагираме спокойно, а в следващия наказваме прекомерно, защото сме изтощени. Подобни противоречия затрудняват тийнейджъра да разбере какво се очаква от него. Последователността не означава твърдост на всяка цена. Тя означава правилата да бъдат ясни, обяснени и съобразени с възрастта и зрелостта на детето. Добре е да има няколко основни договорености за безопасността, училищните ангажименти, дигиталното пространство и уважението между членовете на семейството. Не е необходимо да контролираме всеки детайл от ежедневието му. Важно е да различаваме същественото от онова, в което можем да му дадем свобода.

4. Позволявайте избор там, където е възможен.

Самостоятелността не се изгражда изведнъж, когато тийнейджърът навърши определена възраст. Тя се развива постепенно чрез малки решения, грешки и възможности да се учи от последствията. Вместо да решаваме всичко вместо него, можем да предложим избор: „Предпочиташ първо да си починеш, а после да учиш, или да приключиш с учебните задачи и след това да имаш свободно време?“ Разбира се, не всяко решение може да бъде оставено на неговия избор. При ситуации, свързани с безопасността, насилието, употребата на психоактивни вещества или други сериозни рискове, родителят трябва да поеме ясна защитна позиция. В ежедневните ситуации възможността за избор изгражда увереност и чувство за лична отговорност.

5.Не превръщайте всяко несъгласие в борба за надмощие. 

Тийнейджърът може да не е съгласен с нас. Може да има различно мнение, вкус, приятелски кръг или представи за бъдещето си. Не всяко несъгласие е неуважение. Не всяко затваряне на вратата е отхвърляне. Не всяко желание за уединение означава проблем. Родителят може да остане авторитет, без да печели всеки спор. Понякога най-зрелият отговор е: „Не сме на едно мнение. Искам да разбера как мислиш, а и аз ще ти обясня защо се тревожа.“ Така детето научава, че отношенията могат да издържат различията, без да се разрушават.

Какво да правим, когато разговорът се превърне в конфликт?

Когато емоциите са силни, способността да слушаме и да мислим спокойно намалява. Това важи както за тийнейджъра, така и за родителя. Ако разговорът премине в крясъци, обиди или взаимни обвинения, не е необходимо да разрешим всичко на момента. Можем да кажем: „Виждам, че и двамата сме ядосани. Нека направим пауза и да продължим, когато можем да се изслушаме.“ Важно е паузата да не се превръща в наказателно мълчание или демонстративно отдръпване. Тя трябва да бъде възможност за успокояване, след която разговорът да бъде подновен. Ако сме прекрачили границата, повишили сме тон или сме казали нещо нараняващо, можем да се извиним. „Съжалявам, че ти говорих по този начин. Бях ядосан, но това не оправдава думите ми. Нека опитаме отново.“Извинението не отнема родителския авторитет. То показва как изглежда отговорността в действие.

Как да запазим близостта, когато тийнейджърът се затваря в себе си?

Близостта невинаги се постига чрез дълги разговори. Понякога тя се изгражда в съвсем обикновени моменти — по време на разходка, докато приготвяме вечерята, слушаме музика или пътуваме заедно. Не е нужно всяка среща с детето да бъде повод за въпроси за училището, оценките и задълженията. Понякога е достатъчно да покажем интерес към света му, без да го оценяваме. Да помним имената на приятелите му. Да уважаваме личното му пространство. Да му дадем възможност да сподели, когато е готов. И най-вече — да не оттегляме обичта си като наказание. Тийнейджърът има нужда да знае, че може да допусне грешка, да се провали, да промени мнението си и да преживее труден период, без да загуби мястото си в семейството. Това не означава да приемаме всяко поведение. Означава да запазим връзката, докато работим върху него. Същевременно, ако забележим трайно отдръпване, силна тревожност, продължително потиснато настроение, сериозни промени в съня или храненето, самонараняване или изказвания за безсмислие и нежелание за живот, е важно да потърсим професионална помощ. Тези сигнали не бива да се обясняват автоматично с „трудната възраст“. Често очакваме тийнейджърът да овладява емоциите си, да разговаря спокойно и да носи отговорност за действията си. Но в напрегнатите моменти и ние можем да реагираме импулсивно, да се водим от страх или да се опитваме да наложим контрол, защото не знаем как иначе да защитим детето си. Затова е полезно да се запитаме: Поставям ли тази граница, защото е необходима за безопасността и развитието на детето, или защото се страхувам да не изгубя контрол? Оставям ли място за неговото мнение, дори когато не съм съгласен? Може ли детето ми да ми сподели нещо трудно, без да се страхува от незабавна присъда? Умея ли да призная грешката си и да възстановя връзката след конфликт?Тези въпроси не са обвинение към родителя. Те са покана за осъзнатост. Никой не е съвършен родител. Важното е да можем да се учим, да променяме подхода си и да търсим по-добър начин да бъдем до детето си. 

Вместо заключение: границите пазят, близостта свързва

Да бъдеш родител на тийнейджър означава да се научиш постепенно да отстъпваш място, без да се оттегляш от живота му. Да приемаш, че детето ти вече не е малко, но все още има нужда от подкрепа. Да му позволяваш да расте, без да го оставяш само в трудностите. Границите без близост могат да се преживеят като отхвърляне. Близостта без граници може да остави младия човек без необходимата опора. Истинското предизвикателство е да съчетаем двете. Нашата задача не е да отгледаме дете, което винаги се съгласява с нас. Нашата задача е да подкрепим млад човек, който постепенно се учи да мисли самостоятелно, да уважава себе си и другите, да носи отговорност и да търси помощ, когато има нужда. Защото в края на юношеството най-важният резултат не е безпрекословното послушание, а изграденият вътрешен ориентир. И когато един ден детето ни вече няма да има нужда да питa за всяко решение, бихме искали то да носи със себе си не страха от нашето неодобрение, а онова вътрешно усещане, че е обичано, уважавано и способно да избира. Понякога най-голямата родителска сила не е да задържим детето близо до себе си, а да му дадем достатъчно сигурност, за да може да порасне — и достатъчно доверие, за да знае, че винаги може да се върне към нас.

А, вие как мислите? Ще се радвам, ако в коментари споделите свое мнение. До скоро! 

Значение на детската профилактика

 

10 съвета за успешно родителство

Ето, че вече е факт и първия ми самостоятелен продукт, посветен на родителството. Идеята ми възникна, след многогодишни наблюдения и срещи с родители на деца от различни възрасти и споделянето им, че срещат затруднение с възпитанието на децата си. Не винаги само любовта стига, както сами ще се убедите в моите авторски лекции-беседа с теб по всички въпроси, с които се сблъскваш като родител на малко или порасващо дете. 

Какво представлява продукта?

1. Книжка пътеводител с резюме на темите, които съм включила в лекционния курс.

2. Аудионосител - флашка, която може да включиш, където и да си, когато и да е през твоя ден, независимо къде си - по време на почивка от работа, в парка или там ,където времето те заведе. Може да слушаш независимо, уединено, да преживееш с любов миговете с твоето дете.

Може да ме потърсиш за още информация и как да си закупиш аудиопродукта, като ми позвъниш на телефона, който ще намериш в моята блог страница. Прилагам малко снимки, които надявам се да бъдат добър ориентир за теб! 

До скоро! 

Добри практики за преодоляване на емоционални изблици при детето

                          Емоционалните избухвания са едно от най-честите притеснения на родителите. Често чувам в консултация с родителите следното: „От нищо започва да крещи“, „Не можем да го успокоим“, „Знае какво трябва да направи, но не го прави.“ Истината е съвсем друга, не става въпрос за каприз, проблем във възпитанието, в прилагането на граници. Истината е, че нервната система е все още незряла. Какво означава това? Ще обясня на човешки език. 😊Когато детето се ядоса, разстрои или претовари тялото влиза в режим на силна възбуда. В този момент детето не може да разсъждава. Т.е. зоните на самоконтрол временно отстъпват. Да върна малко към света на възрастните. Когато си гневен, ядосан емоцията рязко започва да те владее. Тогава, емоционалните центрове в мозъка се активират рязко, зоните за самоконтрол временно „отстъпват“, тялото влиза в режим на силна възбуда. В този момент детето не може да разсъждава. То реагира. Ето, защо, не бива да му крещите, да влизате на тази ниска честота на неговата вибрация. Вместо това, поемете въздух, дайте си вътрешен баланс, със спокоен тон, мил, любящ му говорете, леко го приласкайте към себе си. Това ще успокои детето, ще се почувства защитено, постепенно ще се успокои. Ще посоча, че колкото по-чувствителна е нервната система, толкова по-бурна е реакцията на гневното дете. Напоследък доста специалисти от практиката използват методите на неврофийдбек. Какво представлява неврофийдбекът? Това е  метод, базиран на електроенцефалография (EEG). Чрез специални сензори се отчита мозъчната активност, а детето получава визуална обратна връзка под формата на игра или анимация. Когато мозъкът преминава в по-балансирано състояние , играта се движи по-добре, анимацията става по-ясна, героят напредва. Мозъкът „научава“ това състояние и започва да го използва по-лесно и в ежедневието. Как неврофийдбекът влияе на емоциите? При редовни сесии постепенно се наблюдава по-ниска свръхвъзбудимост, по-бързо успокояване след конфликт, по-малко импулсивни реакции, повече устойчивост при фрустрация и разбира се, по-добра концентрация. Детето не става „потиснато“ или беземоционално. То просто започва да има повече контрол върху реакциите си. Този метод мже да бъде полезен при деца  с чести емоционални избухвания, с трудности в самоконтрола, с хиперактивност, с тревожност, със сензорна чувствителност, със затруднения в концентрацията. Методът може да се прилага и при деца със слухови апарати (Hearing aid ) или кохлеарни импланти (Cochlear implant ), като терапията се адаптира индивидуално. За резултати е необходимо между 15 и 30 сесии, в зависимост от трудностите. Промени често се забелязват още след първите няколко седмици. Моля, да обърнете внимание, неврофийдбекът не е „вълшебно решение“, в интернет пространството има много статии, кои проверени научно в своите твърдения, кои не, понякога второто е по-често срещано, за това, четете избирателно, консултирайте се със специалисти. Те са за това! Ще разгледат случая на твоето дете, ще направят диагностика, ще проверят всички факти, тогава ще те насочат към най-доброто за детето. Не забравяйте, че най-добри резултати се постигат, когато се комбинира с ясни родителски граници, спокойна и предвидима среда, психологическа подкрепа при нужда, последователност в реакциите на възрастните.

В заключение ще кажа, че не винаги емоционалните избухвания означават, че детето е „разглезено“ или „лошо“. Те често са знак, че нервната система има нужда от подкрепа. Неврофийдбекът дава възможност на мозъка да се научи на по-добра саморегулация – а това означава повече спокойствие, повече увереност и по-хармонично ежедневие за цялото семейство.

Нещо забавно за работа в къщи

 

Как да направите сетивата на вашето дете по-чувствителни, изострени, със задържащо се внимание върху предметите, които го заобикалят? Може би, това, което в следващите минути  ти предлагам ще бъде полезно за теб, докато прекарваш деня си заедно с детето в къщи, или докато пътувате в колата. 

На изображенията, които виждаш по-долу /може да ги изпринтиш/ са показани герои от приказки, които са в два варианта. Между първиия и втория има разлика. Опитайте се да насочите вниманието на детето към това, да открие разликите в изображенията. Внимавайте, задачата е предизвикателна за всички в семейството. Това е приятен начин да привлечете в общуване с малкото дете и по-големите деца, а защо не и другия родител. И, така, седнете, привлечете към себе си детето и заедно по привлекателен начин го провокирайте към идеята. Първо започнни ти. После насърчавай неговата активност. Дори и да не се получи от първия път, поощрението е задължително. Може да включите оригинално допълнение към задачата, особено полезно за малките деца между 2 и 4 години. Например: покажи как петлето крачи или как петлето размахва крила, как кукурига, за да го чуят кокошките.

Аналогично приложи тези приятни техники и към другите изображения. Пожелавам успех!

Очаквайте още интересни идеи на страничката ми! Ако, прецениш, остави коментар или задай своя въпрос. До скоро! 

 Деца с увреден слух – какво е важно да знаем ?

Когато чуем, че едно дете е тежко чуващо или слуховопротезирано, често си представяме ограничения. Истината е, че тези деца могат да се развиват, учат, общуват и радват на живота, стига да получат навременна подкрепа, разбиране и правилен подход от възрастните около тях. Какво означава „тежко чуващо дете“? Тежко чуващото дете има значително намален слух, но обикновено не е напълно глухо. То може да възприема звуци, но: 

по-тихите звуци се губят;

речта звучи неясно, „размазано“;

трудно различава близки по звучене думи.

Без помощ тези деца изпускат важна информация от речта и околната среда.

Какво е слухопротезиране?

Слухопротезирането означава, че детето използва слухов апарат или кохлеарен имплант (при по-тежки увреждания), които усилват звуците и дават възможност на мозъка да ги обработва.

Важно е да се знае: 👉 апаратът не „лекува“ слуха, а помага на детето да чува по-добре.

Защо ранното слухопротезиране е толкова важно?

     Слухът е основата, върху която се изграждат: речта, езикът, мисленето, вниманието и ученето. Колкото по-рано детето започне да чува звуци и реч, толкова по-лесно развива говор, по-добре разбира околните, по-уверено общува. Първите години от живота са решаващи за развитието на мозъка. 

Как се развива речта при слуховопротезирани деца?

      Речта при тези деца може да се развива, но често е по-бавна. Звуковете може да са неточни, изреченията – по-кратки. Това се случва с постоянна работа с логопед, слухово-речев терапевт, активна роля на семейството. Много деца достигат функционална и разбираема реч. Какво им е най-трудно? Тежко чуващите деца често срещат трудности при: шумна среда (класна стая, двор); говор на повече хора едновременно; бърза реч; думи без зрителна опора. Те се уморяват по-бързо, защото слушането за тях изисква усилие. Как можем да помогнем – като възрастни? Най-важното, което можем да дадем, е разбиране и търпение. Ето и някои полезни насоки: 

- говорете ясно, спокойно и с лице към детето;

- използвайте мимики, жестове и визуални опори; 

- не викайте – това не помага; 

- проверявайте дали детето е разбрало; 

- окуражавайте, а не поправяйте постоянно.

Ще отворя темата и в посока на това, какви са децата със затруднения в слуховото възприятие като личности?  Те са точно като всички останали деца: имат емоции, мечти и характер; искат да бъдат приети; чувстват, когато са подценявани. Слуховият апарат не определя детето. Той е просто помощно средство, както очилата.

В заключение, бих обобщила следното:

Децата с тежка слухова загуба и слухопротезиране имат потенциал, когато:

1. Се диагностицират навреме; 

2. Получат адекватна терапия;

3. Растат в среда на приемане.

Когато слушаме тези деца със сърце, те ни „чуват“ най-добре 💙

Четете и следващите ми публикации. Оставяйте въпросите си за обратна връзка с мен!

Очаквам Ви!

Постъпвай с грижа!

 

Здравейте! 

Днес ще бъда много кратка. Избрах някъде от нета тази илюстрация, защото тя е повече от достатъчна, за да напомня, че всяко дете, независимо от възрастта си носи своите грижи, както и ние възрастните. Разликата е в това, че ако, ние, възрастните имаме механизъм, за да се справим, за да намерим по-лесно решение, то децата не могат. Те, потъват в свят, от който трудно излизат или, ако са успели, неизлекуваните травми ги връхлитат под друга форма в зряла възраст.

Притихнете за миг и само си помислете, колко травми от детството ти са причина днес да си по-объркан, да проектираш поведения, които са останали, като шаблон за общуване с останалите...

Днес казвам - постъпвай с грижа към себе си, спри и погледни за малко детето си, така ще разбереш, защо отказва всичко и защо е тъжно и апатично.... и, някак си ми се струва уместно да подам посока с мой много любим цитат от Виктор Франкъл - австрийски невролог и психиатър, който казва следното, надявам се да ти допадне, а именно : 

„Когато вече не сме в състояние да променим ситуацията, сме изправени пред предизвикателството да променим себе си" и  „Всичко може да бъде отнето на човек, освен едно нещо: последната от човешките свободи – да избере отношението си във всеки даден набор от обстоятелства, да избере собствения си път.“