Един случай от моята практика

 

Здравейте, и добре дошли в моят блог! 

Аз съм Снежана Шумпалова и съм логопед и детски психолог. Работя с деца и подрастващи със специални образователни потребности и тези, които имат езиково-говорни проблеми. Обичам работата си. Може би и за това не се изморявам, след дълъг и разнообразен ден и цветни срещи с различни хора, деца, родители, техните семейства. Прекрасно е да знам, че денят ми е пълен с неизвестности и до вечерта кой знае още колко ще науча за себе си и хората. Повярвайте ми, това поддържа духа жив и води до разплитане на лични казуси, с които се сблъсквам в професионален и личен план. Често казвам, че Бог има план за всеки, само трябва търпение, смирение и любов!

Днес искам да ви въведа в един случай от моята практика. Той е свързан с момче, което има тежка съдба. Расте в много бедно семейство с други шест деца. Родителите не са грижовни. В семейството на детето  основно се говори на ромски и отчасти на турски език. Детето е ученик в 1 клас. Посещава специална паралелка за обучение на деца със СОП, тъй като е с ДЦП и псевдобулбарна дизартрия. Не ходи, трудно говори, /вече /разбира добре български език, чувствителен, мил и нежен в общуването си с мен и останалите деца. Идването в училище е първи опит да излезе от дома си и усещането му за несигурност е ясно изразено. Погледът е наведен към пода, не разбира български език добре и е притеснен. Първите дни в клас за детето са мъчителни. Бързо се разстройва и иска да се прибере в къщи. Потиснат е. Това продължава с дни. Има любима шапка, която щом влезе в клас бърза да си я прибере в джоба на якето. Шапката, обаче е твърде голяма, за да се събере и той я поставя върху стола, а след това сяда върху нея. Често проверява дали шапката е там и я докосва с ръка. Това го успокоява. Детето не познава цветовете. След урок по изобразително изкуство и работа с топли цветове най-лесно запомня червения цвят. След първата проверка и правилно определяне мястото на червения цвят му залепих върху блузката усмихнато човече. Казах му: „браво“, „доволна съм, виждаш ли, справяш се! Искам да си смел и сигурен. Аз съм до теб и винаги ще ти помагам.“ Позволих си да го погаля по главичката, а той докосна с буза дланта ми. Изразът върху лицето на детето се промени. За първи път след приключване на учебните часове ми помаха с ръка и се усмихна.

В следващите дни детето с радост сядаше на чина и взимаше в ръка червения цвят от пластелина. Очакваше да получи поощрение за знанията си. След като го чуеше ставаше активен в учебните занимания.  Доверието към мен и другите деца нарасна. Шапката остана важна за него, но вече прилежно я оставяше върху чина и бързо я забравяше увлечен в учебната дейност. За Коледа научи първото си стихотворение. Въпреки, че заболяването му и неблагоприятната езиково-говорна среда да не му позволяваше да говори ясно и разбираемо смело пред Дядо Коледа и гостите на тържеството каза стихотворението. Стоях до него и му държах ръката, а той не откъсваше поглед от мен и очакваше одобрение.  Всички деца и гости му ръкопляскаха, Дядо Коледа също. Пред всички го похвали, че е учил и му даде подарък. След приключване на събитието казах на децата, че вече са ваканция и това означава, че няколко дни няма да идват в училище. Той се разплака и едва разбираемо ми каза, че иска утре да дойде пак, не иска „това, ваканция“ . Скъса ми сърцето! Но в тази бликаща от душата му емоция видях, че е пораснал и може да взима решения за себе си, какво иска да му се случва и какво не.

Защо ви разказвам тази история? Защото вярвам, социалната среда оформя и може да променя човешкото поведение, както в положителна посока, така и в отрицателна. В случая става въпрос за малко дете, което расте в етническа и рискова семейна среда. Липсват отговорности на родителите за правилното отглеждане на детето,  липсва усещане за семейство,  условия за развитие на елементарни битови навици,  модели на поведение, които да развият в позитивна посока детската личност.

 Момчето е на 7 години. Според възрастовата периодизация това е групата на НУВ. До този период децата усвояват език, с който комуникират, социално поведение, с което заявяват потребностите си, желанията за общуване и себеизразяване, изграждат приятелства, развиват въображение, в много случаи дори са демонстративни в поведението си със свои връстници. Случаят с това дете, показва изоставане във всички от изброените посоки и липса на характерните за възрастта знания и опит. Причината е неблагоприятната семейна среда, в която то расте.

При постъпване в училище детето е с ясно изразени първоначални инстинкти за самосъхранение. Страх от непознатите хора, с които се среща, готов е да защити територията си, лични предмети, с които се отъждествява /случаят с шапката/, желание да избяга и да се върне в средата си, където се чувства безопасно според него, спрямо новата обстановка, в която попада. Поведението с шапката /старателно я поставя на стола и сяда върху нея, като периодично проверява дали е там и я докосва/ е възможно да е показател за това, че често вещите му са използвани и от другите деца в семейството, а това го кара да се чувства недоволен. По-късно, когато шапката вече спокойно е поставена върху чина и почти забравена, говори за проява на доверие в новата среда и намиране на интересни, непознати до този момент предмети /учебни материали, които са само за него и чувството за безпокойство изчезва/ . Сигурността и усещането за липса на рискове идват и от  нежната енергия, която детето усеща по време на час. Тихият глас, усмивката, насърчението да пробва нови, непознати за него дейности и вещи , без да го препупреждава да не ги повреди, милването по главата е внимателно. Гласувано му е доверие, липсват бариери. Усещане, чуждо за детето до този момент. Твърде възможно е да прави разграничение от друг тип усещания в средата, в която расте, например, шамар по главата или други грубости, забрани, наказания, с които най-вероятно се сблъсква в семейната си среда.

Този случай е и показател за застой на преходите между различните етапи от развитието на личността. Младенческа възраст, вероятно преминала в липса на каквито и да е контакти с майката и бащата, за да развият емоционалните възприятия на детето. Ранно детство, предучилищна възраст, време, в което се правят първи стъпки в усвояване на език, социално общуване, приобщаване към различни среди на възрастни и деца, заучаване на правила, наблюдаване на модели на поведение, възприемането им. Време, през което децата усвояват основите на социалното общуване. И, сега попадайки в различна среда, благоприятна за развитието на момчето този „застой“ постепенно се „отмива“ метафорично казано с възможността за компенсиране на изпуснатото през годините.  Тук имам предвид възможност за опознаване на света, физическо и емоционално докосване до друг тип среда, в която получава доверие, насърчаване за инициативност, поощрение за проявено трудолюбие / усмихнатото човече, което получава като награда за добра работа залепено върху блузката/, продуктивност /взимайки моделелина в ръка иска да покаже, че  е натрупал знания и опит, развити са самостоятелност и доверие/. Дори, не липсва интимност, която без притеснение показва, когато е погален по главата/ бегъл все още плах опит да докосне с буза дланта ми/. От всичко това бих казала, че през относително къси интервали от време 7 годишното дете прави големи промени в своето психологическо развитие на своята личност. Тук ще отбележа преодоляване страха да говори поради недостатъчно развита лексика от българския език и тежкото заболяване, което съпътства живота му – ДЦП с псевдобулбарна дизартрия. При този вид заболяване подвижността на артикулаторните органи са тромави, вяли, гласът е тих, думите неясни, почти неразбираеми, физическото придвижване изисква усилия и съсредоточеност, необходими са помощни средства.

 Развити са воля, упоритост, трудолюбие, дори стремеж за себеизява. Тези  качества успяват да развият сравнително добре паметовите функции /научил е стихотворение/. Първоначалната базална тревога постепенно изчезва. Той вече не се усеща самотен и безпомощен. Напротив, стреми се към общуване / не иска ваканция/. Първоначалната ориентация към отделеност, имам предвид предпазването от увлечения, повърхностните отношения, към които се е приспособил в средата си все по-рядко се забелязват.

Този случай е още едно доказателство, за което многократно е цитирано от авторите в научната литература-средата формира личността на човека. Ако, това 7 годишно дете продължи да посещава училище и получава насърчаване, възможности да разгърне творческия си и емоционален потенциал, да развие по-добри комуникативни възможности, в последващите години ще развие индивидуални качества, които ще му помогнат по-лесно да преминава през предизвикателствата в живота си. Това е и целта, която училищната среда трябва да си постави пред детето. Заради страданието си той ще се нуждае от постоянна грижа и подкрепа, за да надгражда своята личност. Жизнено важно за това, обаче е смяна на средата, в която расте. Тук роля трябва да изиграят социалните служби. Правилното и навременно взаимодействие с тях ще помогнат момчето да постигне по-добри шансове да се справи с всичко. През целия си живот това момче ще има нужда и от психологическа подкрепа. Тя е добре да бъде насочена към преодоляване на вътрешните бариери. Навременната намеса на психолога ще помогне за  развитие на когнитивните процеси.    Всичко това ще повиши самочувствието му и качеството му на живот.

Не спирайте да четете и следващите ми статии, които са цитати от моята практика на логопед и детски психолог.