Винаги съм си мислила, а вече и многократно доказвала,
че и за хубавото и за не толкова хубавото в живота на децата са отговорни
/виновни родителите. Ще се радвам на мнения, тъй като темата е многопластова и
бих казала, безкрайна. Родителите са все по-неподготвени, за да бъдат родители,
децата са все по-нетърпеливи, докато постигнат целите си.
Цитираните практики за работа с родителските общности
в тази статия са свързани с преодоляване на взаимните негативни предразсъдъци и
стереотипи и са създадени и приложени на база проведени индивидуални срещи и
множество разговори с родителите, които отглеждат деца с увреждания. Ето, защо
в своята същност те не могат да бъдат обединени в една.
В хода на структурирането
им взех под внимание нагласите на
семействата да участват в образователния процес на детето, степента на
отговорност за неговото развитие, до колко успяват да осъществят комуникация с
него, склонни ли са родителите да участват активно за социализацията на
„спецалното си дете“. На база това условно бяха обособени няколко профила
родители, а именно такива, които са:
- пасивни/апатични;
- приемат проблема;
- отричат проблема;
- адаптиращи към
ситуациите;
- готови да се обучават;
- активни/инициативни;
Всичко това, наложи в
процеса на приобщаващото образование и взаимодействието със семействата да се
изберат и приложат гъвкави подходи с различните групи родители. Нашето
убеждение е, че родителят се нуждае от реална помощ, от приучаване към
конкретно действие за общуване с детето, а не от съчувствие. Практиките
обхващат периода на пандемичната обстановка в България, заради
разпространяващият се вирус „КОВИД-19“ и периода, в който децата от ОРЕС среда
бяха върнати в класните стаи. Те са изградени на база реални очаквания от
страна на родителя за постиженията на детето, идентифициране на приоритети,
приучаване на родителя към работа с него в домашна среда и постигане на лично
удовлетворение от осъщественото общуване. Искам да уточня, че и след този труден
за всички ни период практиките са приложими и резултатни.
Аспектите на взаимодействие, които се
оказаха работещи и лесно приложими в процеса на работата с родителите и
семействата се свеждат до прякото им участие в образователния процес,
включително и под форма на регулярно присъствие в класната стая. Идеята е, по
този начин родителите да се приучат към реална дидактична работа с детето в
къщи. Залага се на положителните емоции, чувства, мисли, избягване на критични
забележки, поощрение и подкрепящо поведение. Насърчаване към общуване с други
семейства, които отглеждат деца с увреждания /споделянето винаги помага/,водене
на дневник с важни контакти, съвети, с цел опора в трудни моменти, когато детето
е извън училище, описване на собствените емоции от контакта с детето. По този начин
у родителя се затвърждава убеждението, че може да се справи успешно с детето си
в домашна среда. Така удовлетворението от общуване между родител-дете, става лесно
постижимо. Практически добре приложим подход при взаимодействието с родителите
е обменът на информация за поведението и постиженията на детето в групата. Това
става възможно с предоставяне на доказателства за повишаване на неговата
креативност при рисуване, сглобяване на пъзел, усвояване на навици за самообслужване:
събуване на обувки, разкопчаване ципа на якето, ползване на хигиенни средства,
участие в тематични празници в групата с определена роля, която най-често е
герой от приказка и други. Всичко това стимулира семействата и мотивира към
осъществяване на по-близка връзка със „специалните си“ деца. Така, родителите по-лесно
се приобщават в света на детето си и като резултат се оказва успешното партниране
между дете-родител и подобряване на социализацията и на двете страни. Чувството
за несигурност у родителя по този начин постепенно се стопява и той по-скоро е
склонен да споделя, отколкото да премълчава и да се чувства неразбран. Това най-често
се забелязва при общуване с други родители от групата или извън нея. Споделяне,
създаване на приятелства и подобряване на самочувствието, повишаване на самооценката
са положителните и трайни последствия. Поради спецификата на учениците
изпробвах, а по-късно установих добри резултати от приложение на практика в
подобряването на връзката родител-дете и с помощта на видео материали с учебно
съдържание. Те включват забавни образователни задачи по математика,
изобразително изкуство, приказки – драматизации, които са реализирани в
класната стая, позната на ученика. Декорът е предоставен за изготвяне в домашни
условия и върнат, като обратна връзка за работата по време на дистанционното
обучение. Видеата се предоставят на родителите за ползване. Като участници в
образователния процес, те преценяват времето, в което детето е в най-добра
кондиция за работа. Децата участват активно в учебната дейност, като усвояват нови
знания, докато играят и се забавляват. Когнитивните процеси стават по-добри. Родителите
преоткриват за себе си непознати хоризонти за общуване с детето си, опознават го
по-добре, а с това се подобрява взаимовръзката между двете страни. От индивидуални
разговори с родителите отглеждащи деца със СОП става ясно, че с този тип
практика се постига по-добро овладяване и на емоционалната експресивност у детето
в домашна среда. Родителите са осъществили по-лесен контакт с детето и по този
начин са преоткрили непознати за тях черти от характера му. Сред тях: толерантност,
емпатия, забелязали са проява на креативност, формирали са се новизнания,
неподозирани до този момент. Цитираната практика за работа с родителските общности
би могла да се приложи успешно и при семейства, в които се забелязва отчуждение
и прекъсната връзка родител-дете, поради различни обстоятелства. С успешното
приложение на практиката се скъсява дистанцията между двете страни, която често
е и причина за настъпване на отчуждение. Практиката би могла да е успешно
приложима и при родители отглеждащи сами децата си. По този начин двете страни
ще се опознават, а това е предпоставка за по-лесно и по-пълноценно общуване между
тях. Воденето на дневник от страна на родителя е добра практика за повишаване на
мотивацията му за общуване с детето. В него той описва какви са били
трудностите, как ги е преодолял, каква е била емоционалната му ангажираност в
конкретен момент. Възможни затруднения биха се получили при опити, практиката
да се приложи при семейства с нисък родителски капацитет, липса на ценностна
ориентация и изпаднали в различни зависимости родители – алкохол, опиати. Тук
резултатите са постижими с образователни беседи, в които да се включат
тематични филми със съдържание близко до реалния им живот или дискусия по
казуси, в които те могат да се припознаят и сами да потърсят помощ и подкрепа.
Като добър пример в тази посока ще цитирам практика с етнически групи, които в
семействата си отглеждат повече от три деца, от които поне едно е с умствено
изоставане или двигателно увреждане. С малки изключения, тезисемейства са
неграмотни, с ниска езикова култура, липса на битови и хигиенни навици, ниска
полова култура. След ежедневен контакт с тях, изслушване, оказване на морална подкрепа,
помощ при взаимодействието им с институциите, помощ при организиране на деня и
очертаване на приоритетите им, тази група родители промениха значително нагласите
си за отглеждане на „специалното дете“. Посещенията в кабинета на логопеда,
кинезитерапевта, психолога станаха по-чести, присъствието на децата в училище
значително по-редовно. Приучиха се на правила. При отсъствие на детето от училище
позвъняваха по телефон на учителя/ако нямат минути в картата си, което се случва
често, намираха телефон от близък/, за да предупредят и посочат причина. Предоставяха
медицински документ за удостоверяване на здравословен проблем на детето, станал
причина за направените отсъствия в училище. Със съдействието на здравен
медиатор, който принадлежи към етническата общност, на място в дома на родителя
се правят посещения, с цел установяване на моментните потребности на родителя и
детето. По този начин семейството разбира, че не е само и по-лесно гласува доверие.
Знае, че носи отговорност за изпълняване на родителските задължения. Като друг
положителен резултат е готовността на родителите да се включат в практическите задачи
от учебния процес със своите деца, не като наблюдатели, а като участници. Тук мога
да посоча примери с изработване на тематични табла за празници от календара /мартеници
за 1 март, картички за Коледа и други/, оказване на помощ при подреждане на
учебното работно място на детето и други дейности, които са свързани с учебния процес.
По този начин родителя се вижда в непозната до този момент роля, а това му носи
удовлетворение. Цитираната практика успешно би могла да се приложи в масовите
училища и детски градини, където връзката между родител и дете не винаги е устойчива.
Родителят разбира, че не е сам и осъзнава, че споделянето дава възможности за
нови приятелства, за излизане от рамката, в която сам се е поставил, без значениедали
отглежда и възпитава дете с увреждане или в норма.
Цитираните до тук практики могат да са
отправна точка за намиране на нови възможности за социална интеграция на децата
и родителите. Детската площадка реално може да стане по-гостоприемна и за
детето с увреждания, защото родителят е открил нови възможности в личността му
и е готов да му помогне и да го приобщи към външния свят. Детето от своя страна
усеща, че е обичано, че околните го приемат и споделят времето си с него,
даряват му любов и са склонни да го разбират. Усеща тяхната готовност да го
подкрепят. Родителят разбира, че да оглежда и възпитава „специално дете“ не е
плашещо. Разбрал е, че всеки ден е преоткриване на нов свят, непознат и за
двете страни, а това му носи прилив на енергия. Готов е за промяна на стереотипите,
установени с годините и това го прави по-уверен и готов да търси положителната
промяна за себе си. Всичко това води до повишава мотивацията и на преподавателя
да търси модели за ефективна работа в процеса на взаимодействие с родителите и
децата, да създава, да прилага и анализира различни подходи за постигане на
резултати. Тази готовност за взаимодействие би била от полза за всички страни –деца,
родители, учители, общества.
Всички права по
тази статия са запазени. Забранено е копирането, перифразирането, цитирането
без съгласие на автора.
