Здравейте, последователи на моята блог страница!
Днес искам да ви поканя да се запознаете с още един споделен случай от моята практика. Историята е истинска, емоцията реална, момченцето - също. Защо споделям този случай? Защото дълбоко в себе си вярвам, знам и се старая в работата ми с децата и техните семейства, че няма невъзможни неща. Има специални потребности всеки от нас и всеки заслужава да получи най-доброто за себе си - образование, отношение, да повиши вярата в себе си, да повиши самооценката си. Историята е свързана с първите стъпки в света на училището на едно 7 годишно момченце. Детето расте в етническо семейство общо с шест други деца. Родителите не са грижовни. В семейството на детето основно се говори на ромски и отчасти на турски език. В момента е ученик в 1 клас. Посещава специална паралелка за обучение на деца със СОП, тъй като е с ДЦП и псевдобулбарна дизартрия /трудно подвижни езиково-говорни органи, включително затруднения при гълтане, самостоятелно хранене и неясна, завоалирана, гъгнеща като звучене реч /. Идването в училище е първи опит на детето да излезе от дома си и усещането му за несигурност е ясно изразено. Погледът е наведен към пода, не разбира български език добре и е притеснен. Първите дни в клас за детето са мъчителни. Бързо се разтройва и иска да се прибере в къщи. Потиснат е. Това продължава с дни. Момченцето обича да бъде чист и спретнат. Има любима шапка, която щом влезе в клас бърза да си я прибере в джоба на якето. Шапката, обаче е твърде голяма, за да се събере и той я поставя върху стола, а след това сяда върху нея. Често проверява дали шапката е там и я докосва с ръка. Това го успокоява. Не познава цветовете. След урок по изобразително изкуство и работа с топли цветове най-лесно запомня червения цвят. След първата проверка на учителя и правилно определяне мястото на червения цвят получи усмихнато човече, което учителката старателно залепи върху блузката му. Тя му каза „браво“, „доволна съм, виждаш ли, справяш се! Искам да си смел и сигурен. Аз съм до теб и винаги ще ти помагам.“ Учителката си позволи да го погали по главичката, а той докосна с буза дланта й. Изразът върху лицето на детето се промени. За първи път след приключване на учебните часове детето помаха с ръка и се усмихна.
В следващите дни детето с радост сядаше на чина и взимаше в ръка червения цвят от пластелина. Очакваше да получи поощрение за знанията си. След като го чуеше ставаше активен в учебните занимания. Доверието към учителката нарасна. Шапката остана важна за него, но вече прилежно я оставяше върху чина и бързо я забравяше увлечен в учебната дейност. За Коледа Здравко научи първото си стихотворение. Въпреки, че заболяването му и неблагоприятната езиково-говорна среда да не му позволяваше да говори ясно и разбираемо смело пред гостите на тържеството той каза стихотворението. Учителката стоеше до него и му държеше ръката, а той не откъсваше поглед от нея. Получи подарък и каза, че не иска да излиза ваканция. ....
Историята, както казах е истинска. Тя е отражение на това, как отношението на родителите, близките, учителите, приятелите, децата, с които децата играят може да се окаже фактор, за да развият у семе си качества, невидими до този момент.
Няма коментари:
Публикуване на коментар