Съвременното училище е немислимо да се развива успешно без взаимодействие и партньорство с родителите. Това сътрудничество е необходимо заради протичащата естествената промяна на нагласите в обществото и на стереотипното поведението, както на децата в училище, така и на взаимовръзката родител-дете -учител. Търсенето на допирна точка между трите съществуващи компонента е дълъг и променящ се процес. Той е продиктуван от влияние на външните фактори, взаимодействието с различни култури и общества. Родителят, чрез лични наблюдения обогатява познанията си за променящото се поведение на детето. Спеделянето на лични впечатления с учителите от общуването му с детето в домашна среда го приучава към взимане на адекватни решения, когато това е наложително. Това сближава трите страни във взаимния процес, а като резултат е успешното партниране между дете-родител и подобряване на социализацията. Такава взаимовръзка може да се наблюдава в детска градина, училище, центрове за образователна подкрепа и други образователни институции. Особено полезна тя се оказва за родителите отглеждащи деца със специални потребности и живеещите в етнически групи. Често семействата изпадат в затруднения в намиране на верния път, за да интегрират детето си в обществото на другите деца, както и да си помогнат на тях самите в намиране на адекватно поведение в личния си момент.
Практиките с родителите, включително и такива попадащи в групата на отглеждащи деца със специални нужди, а по-късно и с неотложна учебна дейност, заради специалните си образователни потребности паказват няколко профила на родителско поведение:
- пасивни/апатични;
- приемат проблема;
- отричат проблема;
- адаптиращи към ситуациите;
- готови да се обучават;
- активни/инициативни;
В хода на това структуриране е взето под внимание нагласите на семействата да участват в образователния процес на детето, степента на отговорност за неговото развитие, до колко успява да осъществи комуникация с детето, склонен ли е да участва активно за социализацията на „спецалното си дете“. Всичко това, налага в процеса на приобщаващото образование и взаимодействието със семействата да се изберат и приложат гъвкави подходи с различните групи родители. Родителят се нуждае от реална помощ, от приучаване към конкретно действие за общуване с детето, а не от съчувствие. Аспектите на взаимодействие, които се оказват работещи и лесно приложими в процеса на работата с родителите и семействата се свеждат до прякото им участие в образователния процес, включително и под форма на регулярно присъствие в класната стая. Идеята е, по този начин родителите да се приучат към реална дидактична работа с детето в къщи. Залага се на положителните емоции, чувства, мисли, избягване на критични забележки, поощрение и подкрепящо поведение. Насърчаването към общуване с други семейства с деца с увреждания /споделянето винаги помага/, водене на дневник с важни контакти, съвети, с цел опора в трудни моменти /когато детето е извън училище/, описване на собствените емоции от контакта с детето. По този начин убеждението, че не всичко е толкова страшно и безнадеждно все повече се „стопява“ при оставане на родителя с детето в домашна среда. Така удовлетворението от общуване между родител-дете, става лесно постижимо и завлядаващо. Практически добре приложим подход при взаимодействието с родителите е обменът на информация за поведението и постиженията на детето в групата или класа. Това става възможно с предоставяне на доказателства за повишаване на неговата креативност при рисуване, сглобяване на пъзел, усвояване на навици за самообслужване: събуване на обувки, разкопчаване ципа на якето, ползване на хигиенни средства, участие в тематични празници определена роля, най-често герой от приказка и други. Всичко това стимулира семействата и мотивира към осъществяване на по-близка връзка със „специалните си“ деца. Така родителите по-лесно се приобщават в света на детето си и като резултат се оказва успешното партниране между дете-родител и подобряване на социализацията и на двете страни. Чувството за несигурност у родителя по този начин постепенно се стопява и той по-скоро е склонен да споделя, отколкото да премълчава и да се чувства неразбран. Това най-често се забелязва при общуване с други родители от групата или извън нея. Споделяне, създаване на приятелства и подобряване на самочувствието, повишаване на самооценката са положителните и трайни последствия. Поради спецификата на учениците практическата насоченост за подобряване на връзката родител-дете показва добри резултати при участие в домашни забавни занимания. Те могат да са свързани с учебен материал или да се прояви творчество. Всички деца обичат да играят с родителите си, по този начин връзката е задълбочена, осъзната, необходима и развиваща се. Децата участват активно в образователни игри, усвояват нови знания, докато играят и се забавляват. Когнитивните процеси стават по-добри. Родителите преоткриват за себе си непознати хоризонти за общуване с детето си, опознават го по-добре. От индивидуални разговори с родителите отглеждащи деца със СОП става ясно, че с този тип практика се постига по-добро овладяване и на емоционалната експресивност у детето в домашна среда. Родителите са осъществили по-лесен контакт с детето и по този начин са преоткрили непознати за тях черти от характера му. Сред тях: толерантност, емпатия, забелязали са проява на креативност, формирали са се нови знания, неподозирани до този момент. Цитираната практика за работа с родителските общности би могла да се приложи успешно и при семейства, в които се забелязва отчуждение и прекъсната връзка родител-дете, поради различни обстоятелства. С успешното приложение на практиката се скъсява дистанцията между двете страни, която често е и причина за настъпване на отчуждение. Практиката би могла да е успешно приложима и при родители отглеждащи сами децата си. По този начин двете страни се опознават, а това е предпоставка за по-лесно и по-пълноценно общуване между тях. Воденето на дневник от страна на родителя е добра практика за повишаване на мотивацията в тази взаимовръзка. В него той описва как е преминало общуването с детето у дома, какви са били трудностите, как ги е преодолял, каква е била емоционалната му ангажираност в онзи момент. Възможни затруднения биха се получили при опити, практиката да се приложи при семейства с нисък родителски капацитет, липса на ценностна ориентация и изпаднали в различни зависимости родители – алкохол, опиати. Тук резултатите са постижими с образователни беседи, в които да се включат тематични филми със съдържание близко до реалния им живот или дискусия по казуси, в които те могат да се припознаят и сами да потърсят помощ и подкрепа. Като добър пример в тази посока ще цитирам практика с етнически групи, които в семействата си отглеждат повече от три деца, от които поне едно е с умствено или двигателно увреждане. С малки изключения, тези семейства са неграмотни, с ниска езикова култура, липса на битови и хигиенни навици, ниска полова култура. След ежедневен контакт с тях, изслушване, оказване на морална подкрепа, помощ при взаимодействето им с институциите, помощ при организиране на деня и очертаване на приоритетите им, тази група родители промениха значително нагласите си за отглеждане на специалното дете. Посещенията в кабинета на логопеда, кинезитерапевта, психолога станаха по-чести, присъствието на децата в училище значително по-редовно. Приучиха се на правила. При отсъствие на детето от училище позвъняваха по телефон на учителя/ако нямат минути в картата си, което се случва често, намираха телефон от близък/, за да предупредят и посочат причина. Предоставяха медицински документ за удостоверяване на здравословен проблем на детето, станал причина за направените отсъствия в училище. Със съдействието на здравен медиатор, който принадлежи към етническата общност, на място в дома на родителя се правят посещения, с цел установяване на моментните потребности на родителя и детето. По този начин семейството разбира, че не е само и по-лесно гласува доверие. На ясно е, че носи отговорност и разбира съществуването на реална възможност, при злоупотреба да понесе санкции, от което последиците за него ще са неблагоприятни. Като друг положителен резултат е готовността на родителите да се включат в практическите задачи от учебния процес със своите деца. Не като наблюдатели, а като участници. Изработване на тематични табла за празници от календара /мартеници за 1 март, картички за Коледа и други/, оказване на помощ при подреждане на учебното работно място на детето и други свързани с учебния процес дейности, чрез които те виждат себе си по различен начин, който им носи удовлетворение. Цитираната практика успешно би могла да се приложи в масовите училища и детски градини, където връзката между родител и дете не винаги е устойчива. Родителят разбира, че не е сам и осъзнава, че споделянето отваря възможности за нови приятелства, за излизане от рамката, в която сам се е поставил, без значение дали отглежда и възпитава дете с увреждане или в норма, без значение към каква етническа принадлежност е семейството му. За себе си преоткрива, че света е „шарен“ и в него съществуват той и детето. Това е отправна точка за намиране на нови възможности за социална интеграция на децата и родителите. Детската площадка реално може да стане по-гостоприемна и за детето с увреждания, защото родителят е преоткрил нови възможности в личността му и е готов да му помогне и да го приобщи към външния свят. Детето от своя страна усеща, че е обичано, че околните го приемат и споделят времето си с него, даряват му любов и са склонни да го разбират. Усеща тяхната готовност да го подкрепят. Родителите преоткриват у себе си черти от характера, неподозирани и изненадващи за самите тях. За себе си разбират, че да оглеждат и възпитават „специално дете“ не е плашещо и убеждението, че всеки ден е преоткриване на нов свят, непознат и за двете страни носи прилив на енергия. Готови са за промяна на стереотипите, установени с годините и това ги прави по-уверени и готови да търсят положителната промяна за себе си. Всичко това води до повишава мотивацията и на преподавателя да търси модели за ефективна работа в процеса на взаимодействие с родителите и децата, да създава, да прилага и анализира различни подходи за постигане на резултати. Тази готовност за взаимодействие би била от полза за всички страни – деца, родители, учители, общества. Няма вярно и грешно. Има опит и реални резултати, следователно има движение, а после настъпва промяна. Всичко останало е въпрос на избор.
Няма коментари:
Публикуване на коментар