Първи признаци на аутистично състояние!

 

Детските рисунки говорят!

 

Всяко дете заслужава да получи своя шанс!

 

                            Здравейте, последователи на моята блог страница!         

                    Днес искам да ви поканя да се запознаете с още един споделен случай от моята практика. Историята е истинска, емоцията реална, момченцето - също. Защо споделям този случай? Защото дълбоко в себе си вярвам, знам и се старая в работата ми с децата и техните семейства, че няма невъзможни неща. Има специални потребности всеки от нас и всеки заслужава да получи най-доброто за себе си - образование, отношение, да повиши вярата в себе си, да повиши самооценката си.  Историята е свързана с първите стъпки в света на училището на едно 7 годишно момченце. Детето расте в етническо семейство общо с шест други деца. Родителите не са грижовни. В семейството на детето  основно се говори на ромски и отчасти на турски език. В момента е ученик в 1 клас. Посещава специална паралелка за обучение на деца със СОП, тъй като е с ДЦП и псевдобулбарна дизартрия /трудно подвижни езиково-говорни органи, включително затруднения при гълтане, самостоятелно хранене и неясна, завоалирана, гъгнеща като звучене реч /. Идването в училище е първи опит на детето да излезе от дома си и усещането му за несигурност е ясно изразено. Погледът е наведен към пода, не разбира български език добре и е притеснен. Първите дни в клас за детето са мъчителни. Бързо се разтройва и иска да се прибере в къщи. Потиснат е. Това продължава с дни. Момченцето обича да бъде чист и спретнат. Има любима шапка, която щом влезе в клас бърза да си я прибере в джоба на якето. Шапката, обаче е твърде голяма, за да се събере и той я поставя върху стола, а след това сяда върху нея. Често проверява дали шапката е там и я докосва с ръка. Това го успокоява. Не познава цветовете. След урок по изобразително изкуство и работа с топли цветове най-лесно запомня червения цвят. След първата проверка на учителя и правилно определяне мястото на червения цвят получи усмихнато човече, което учителката старателно залепи върху блузката му. Тя му каза „браво“, „доволна съм, виждаш ли, справяш се! Искам да си смел и сигурен. Аз съм до теб и винаги ще ти помагам.“ Учителката си позволи да го погали по главичката, а той докосна с буза дланта й. Изразът върху лицето на детето се промени. За първи път след приключване на учебните часове детето помаха с ръка и се усмихна.

                   
В следващите дни детето с радост сядаше на чина и взимаше в ръка червения цвят от пластелина. Очакваше да получи поощрение за знанията си. След като го чуеше ставаше активен в учебните занимания.  Доверието към учителката нарасна. Шапката остана важна за него, но вече прилежно я оставяше върху чина и бързо я забравяше увлечен в учебната дейност. За Коледа Здравко научи първото си стихотворение. Въпреки, че заболяването му и неблагоприятната езиково-говорна среда да не му позволяваше да говори ясно и разбираемо смело пред гостите на тържеството той каза стихотворението. Учителката стоеше до него и му държеше ръката, а той не откъсваше поглед от нея. Получи подарък и каза, че не иска да излиза ваканция. ....

           Историята, както казах е истинска. Тя е отражение на това, как отношението на родителите, близките, учителите, приятелите, децата, с които децата играят може да се окаже фактор, за да развият у семе си качества, невидими до този момент. 

Дълбоко, силно и безрезервно вярвам, че човешкият потенциал е все още неразгадан напълно. 

Всеки заслужава да получи своя шанс, пък кой знае какво може да излезе - може би бъдещи откриватели, уникални архитекти, музиканти, разказвачи или ненадминати логисти... кой знае?!

Дайте на децата любов, търпение и нежност!

 

Как да направим децата си самостоятелни? Един добър съвет от природата!

 Здравейте! Последните ми срещи с родителите са на тема, как детето да стане по-самостоятелно, как родителите да имат повече време за себе си, как детето да укрепне и започне да взима самостоятелно решения и да търси подкрепа, когато е затруднено. Родителите/главно майките/ казват: "Не знам как да се оправя сутрин. Не иска да става от леглото, за да се приготви за детска градина, всички закъсняваме. Стига се до истерии, тръшкане, пазарлъци... не издържам вече. Направо съм отчаяна. .... Вероятно всеки вижда по нещо от себе си в това. Мога да подам идея, посока, мога да споделя добри практики, но това , което ми попадна случайно по темата, реших да го споделя тук. Надявам се да е повече от добра идея, как детето да стане самостоятелно и по-уверено в себе си. Случаят е от природата, където правилата са различни, за разлика от въведените от нас човеците, но съм убедена, че нещичко може да се адаптира към всеки случай по темата. Приятно четене!

"Един орел някога научил една жена как се отглежда дете.

— Добре ли си, човешка майко? — попитал орелът.

Жената го погледнала стреснато.

— Страх ме е. Бебето ми е на път да се роди, а аз имам толкова съмнения… Искам да му дам най-доброто — красив, лек живот… но как ще разбера дали го възпитавам правилно?

Орелът кацнал наблизо и отговорил:

— Отглеждането на дете не е да му осигуриш комфорт. Напротив. Когато моите малки се родят, постилам гнездото с меки пера и трева. Топло е, сигурно. Но когато дойде време да растат — махам всичко. Оставям само тръните.

Жената се намръщила.

— Тръни? Това не е ли жестоко?

Орелът я погледнал право в очите.

— Дискомфортът ги кара да се движат. Тръните ги подтикват да искат повече — да полетят, да намерят своето място. Комфортът не учи на нищо.

— А ако паднат? — прошепнала жената.

Орелът кимнал.

— Падат. Аз ги хвърлям срещу вятъра. Те падат. Аз ги хващам. И пак ги хвърлям. Отново и отново — докато се научат да летят. И тогава? Ги пускам. Вече не помагам.

Жената разширила очи.

— Ами ако не са готови?

— Няма да бъдат, докато не опитат. Ако ги държа в безопасност завинаги — никога няма да се научат. Не става дума да ги оставиш да страдат. А да им позволиш да растат. Дори когато боли теб.

Жената поставила ръка на корема си, поела дълбоко дъх и се усмихнала.

— Благодаря ти, Майко Орлице. Твоята мъдрост е дар.

Тя си тръгнала — готова да бъде майката, от която детето ѝ има нужда: не перфектна, а силна. Майка, която го учи да лети.

---

Ако искаш детето ти да лети високо —

не му подрязвай крилата с комфорт.

Нека усети вятъра.

Нека се спъне.

Нека се издигне.

Истинската любов не е да ги скриеш от живота.

А да ги научиш как да го живеят.

Дори ако това означава да ги гледаш как падат…

докато се учат да летят. "

Очаквам коментарите ви по темата, както и дискусията по темата да продължим. 

Екранна зависимост - кога да се тревожим?

 

Светли Великденски празници !